La política social y el mercado global. (\"Revolución Bolivariana\" de Venezuela)

ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „НЕОФИТ РИЛСКИ“ БЛАГОЕВГРАД Социалната политика и глобалният пазар. (“Боливарската революция” във Венесуела ) сб. Известия по история, Надежди и разочарования в историята, ЮЗУ “Неофит Рилски”, Благоевград, 2005, 292302.

Историята на Латинска Америка през последните 200 години е свързана с битките за утвърждаване на националната идентичност на републиките в трудните условията за изграждане на свободно гражданско общество. Освобождението от испанското владичество бележи завършването на един феноменален процес на трансформиране на специфичните култури, характери, навици и мирогледи на един народ, обединил африканци, иберийци, индианци, европейци. Пречупвайки се през общата съдба на континента тези различни специфики, създават нова идентификация - метисната и полагат основите на латиноамериканската цивилизация. Времето, в което се развиват тези процеси ражда истински патриотинационалисти, които повеждат народа в името на независимостта. Политическата свобода обаче, в условията на икономическа и финансова зависимост, не дава на народите да реализират идеалите на републиките, записани в конституциите, не ги избавя от бедността и глада, съпътстващи по-голямата част от населението на континента и през ХХІ век.

В условията на глобалното стопанство, развиващите се държави правят последен опит да съхранят националната си идентичност и да реализират свои програми, насочени към благоденствието на собствените им народи. Тези процеси, насочени към вертикалните трансформации на националните общества, влизат в противоречие с хоризонталните процеси на глобалното стопанство. Пред политиците на развиващите се държави, които спешно се нуждаят от социални програми, за защита на огромната част от бързо обедняващото си население, застават два въпроса: възможна ли е социална политика в условията на глобалния пазар и как тази социална политика да се осъществи, без да бъде обявена за социализъм?! Програмите на правителството на Уго Чавес, президент на Венесуела от 1999 г., предизвикват непрекъснати коментари в страната, на континента и извън него. За една част от народа, той е героят, опитал се да го защити през 1992 г.a, и доказал, че мисли за него и днес. Изпълнението на една от правителствените програми, наречена план “Боливар 2000” е с подчертана социална насоченост, което позволява на опозицията да го обвиняват в социализъм. У. Чавес многократно обяснява, че правителството трябва да се грижи за цялата нация, в това число и за най-бедните. Процесът на реформите, У. Чавес нарича “Боливарска революция”, символ на идеите на Освободителя – Симон Боливар. Поради водещото място на страната в износа на нефт, представителите на богатия нефтен бизнес, свързани с глобалните капитали, не желаят страната да бъде свързвана с политика, която наподобява социализъм. a

През 1992 г. той прави неуспешен опит за преврат срещу второто правителство на К. Перес, довело страната до дълбока криза. Рицарски поема цялата вина за неуспеха, а в затвора преосмисля революционните си методи за политически промени a. Излиза след амнистия и се заема с политика. Създава “Движение V Република”, побеждава на изборите и влиза в двореца Мирафлорес.

У. Чавес е военен, а лошата слава на диктатури е другата причина, поради която участието на военните в живота на Венесуела е повод за критики и нападки. Президентът обаче намира подкрепа именно в армията: “Мисля, че без участието на армията в социалната сфера, план “Боливар 2000”... нямаше да има толкова голям и бърз прогрес на политическата сцена” 1. “План Боливар” е насочен предимно към огромната част от бедстващото население в страната. Участието на военните в историята на Латинска Америка обаче не винаги е свързано с негативно развитие. Да припомним управлението на т.нар. “прогресивни военни” , като Веласко Алварадо в Перу и Омар Торрихос в Панама, които променят позитивно нагласата на света за възможностите на военните b. У. Чавес продължава конструктивната политика на една прогресивна прослойка сред военните, които вярват в идеалите на героите от Освобождението и наследяват грижата за просперитета на цялата нация. Програмата “Боливар 2000” предвижда ограмотяване на населението, строителство на пътища, евтини жилища, медицинска помощ в райони, които не са получавали никаква грижа от предходните правителства. Обвиняват У. Чавес в авторитарност, защото налага плана “отгоре”. Но критиките са безпредметни, ако се познава характера на венесуелското общество, не на олигарсите, свързани с милиардите на нефта, а на огромната част бедни и безработни, на туземното население в стотиците селища, останали от десетилетия в графата “маргинали”. Тези хора, чийто живот има смисъл само като оцеляване, едва ли трябва да се обвиняват в липса на интерес към самоуправлението си до този момент. Много от тях не се чувстват граждани на държавата, нито я b

Ген. Веласко Алварадо идва на власт с преврат през 1968 г. , но вместо диктатура, провежда социална политика, насочена към защита на населението. Ген. Омар Торрихос успява да спечели международната общност и да намери подкрепа за връщането на Панамския канал на панамците.

възприемат като “своя”.2 Социалната програма на У. Чавес е първата по рода си и става причина за невиждана до тогава политическа съпричастност на хората от бедните квартали и селища. Президентът включва военните в програмата, защото това е единственият начин, в тези условия, да се достигне до най-многобройната и бедстваща част от населението в джунглата. У. Чавес възлага на различните видове войски да му представят план-програма за работа с бедните слоеве в найнедостъпните райони в страната, на базата на ресурсите, с които разполагат. Военно-въздушните сили предлагат план за социални маршрути, хеликоптери и военни самолети, които могат да летят с пътници там, където няма пътища. Военно-морските части предлагат програма “Pescar”, чрез който да помагат на рибарите, учат ги да ремонтират хладилници и фризери, обучават местното население на елементарни умения или занаят, който да промени живота им. На войниците от националната гвардия е възложена задачата да пазят гражданите и да ограничават престъпността. Според плана, една от задачите на програмата “Casiquiare 2000” c, предвижда помощи на хората дори и в наи-затънтените краища на страната, там където преди никога не са стъпвали политици или войници. Планът “Оса” има за цел “събуждане на участието" на туземците в строителството на собствени домове, като предлага услуги, които струват три пъти по-евтино, от цените на частните компании. На непрестанните упреци в корупция, У. Чавес признава, че е имало такава: “не отричам, че имаше и корупция в армията, особено сред по-високите длъжности, както и саботажи на опозицията”3. Според президента обаче добрите дела, които военните са направили за обществото са много по-значими. Той отбелязва една важна c

Касикуаре е река в джунглата, бреговете на която са населени с хиляди туземни жители

особеност, която следва от изпълнението на плана и участието на войниците в нея – те развиват внушителна обществена съвест и съпричастност, докато пренасят строителни материали, строят къщи заедно с туземците, учат ги на занаят. План Боливар не е само военен, защото всеки гарнизон наема цивилни специалисти, които се съгласяват да съдействат. В селата са изпратени агрономи и техници за помощ на местните водачи. План Боливар позволява откриване на работни места, а войниците се ангажират с учебните курсове, заедно с цивилните техници, зидари и други специалисти. Построени са 40 подвижни класни стаи за техническо обучение на младежите, живеещи в джунглата. При това грижи за училищата се полагат не само в селските райони, но и в градовете. Създават се специални училищата, носещи името на Симон Боливар, в които децата учат целодневно, като им се предоставят безплатно закуски и обяд. Преди 200 години, Симон Боливар завещава на идните поколения своето кредо за просперитет на нацията : "Народите се придвижват към върховете на своето величие в същата степен, в каквато се съпътстват от образованите. Те се устремяват в бъдещето, ако напред се движи образованието; изостават, ако то деградира, падат в бездната и изчезват в небитието, когато се рушат основите на образованието и то достига упадък" 4. У. Чавес прави опити да осъществи идеите на Освободителя. Грижата за доброто здраве и образование на децата е продиктувана от необходимостта държавата да има добри и високо образовани специалисти, които да обеспечат ефективността на икономиката и нейната успешна конкуренция на съвременния пазар. Испания съдейства на венесуелския президент и купува част от новото оборудване, нужно за изпълнението на плана. Участниците в проекта, носят шапки с надпис “Plan Bolivar”, за да подчертаят, че военните и цивилните са част от единно общество с общи цели, което трябва да “участва”, не само да

получава. В контакта с действителността войниците се променят: “когато разберат, че ресурсите са недостатъчни да се построят къщите, те се питат какво да правят, започват да разискват проблема, да пресмятат и от тази обмяна се роди План Оса”5. Военните дострояват платната на магистрала, която от 20 години е в застой, заради скъпия бюджет (около 5 милиарда боливара). С военните машини и с военните инженери, те успяват да я завършат за около 1.5 милиарда. Военните организират доброволческа медицинска мрежа, построяват временни хирургически военни болници, превозват лекари за преглед на децата и за ваксиниране на населението от джунглата. Военните лекари оперират населението. План „Pescar 2000“(Риболов) , събира капитал и създава рибарски кооперативи заедно с Флота, който поема отговорността да ги поддържа. Освен цивилното население, план Боливар предвижда ангажираност и на бивши войници и военни, останали без работа. През 2001 г. осем хиляди уволнили се войници, са организирани в кооперации, отпуснати са им “микрокредити”, дадена им е земя, неизползвана държавна собственост ( изоставени фабрики, складове ) и възможности за участие в земеделски курсове. Реализирането на план Боливар, независимо от грешките или несъвършенствата му, печели доверието на народа. Той позволява на хората да видят във войниците приятели и помощници, затова и цивилни и войници подкрепят “своя президент” и на практика се постига “гражданско-военен съюз”, който в последните години дава положителен резултат. Опитите на У. Чавес да проведе аграрна революция в страната също са подложени на нападки и критики. Тя предвижда раздаване на земя и правителствен кредит на безимотните селяни. Парцелите могат да бъдат разпределени от пустеещите в страната земи. Президентът подчерта многократно, че няма да посяга на частната собственост на

земевладелците-латифундисти, а ще преразпредели пустеещите в държавата земи. Той настоява за закон, “по който без изключение селяните да имат свой участък”6. Държавата има право да експроприира пустеещите земи срещу съответна компенсация. За целта правителството предлага да се използват допълнителни доходи от продажбата на нефт. Бедните подкрепят правителството, богатите обвиняват У. Чавес в “комунизъм” и подражание на Фидел Кастро7. Държавата създава специален Институт за земята, който предоставя земя, притежание на държавата или на едри латифундисти, на безимотни селяни или под аренда. През следващите години са раздадени част от пустеещите земи, при непрекъснати провокации и протести от страна на опозицията. Към протестите, ще добавим факта, че производството на петрол във Венесуела е национализирано, а възможността държавата да има решаващ глас в политиката с петрола винаги е източник на проблеми с едрия частен капитал. Възможността страната да може да се самозадоволява с по-голямата част от необходимите селскостопански продукти би трябвало да се приема като успех на правителството от всички. Критиките срещу У. Чавес обаче не престават. Социалните реформи на У. Чавес са политика, която всеки президент би трябвало да провежда за народа си. Парадоксалното е, че след краха на социализма, социалната дейност се възприема като синоним на комунизъм, срещу който трябва да се води борба. В същото време, изискванията на световните организации, се отнасят до приватизационните сделки, финансовата или нефтената политика и реално се отнасят към интересите на ограничени икономически кръгове - политика, която трябва да се поощрява, защото е в унисон с глобализацията. Опитите на президента да бъде “президент на целия народ”, предизвикват безпокойство и директни критики у противниците му. “Ние не планираме никаква социалистическа или комунистическа икономика. Всичко, което искаме е справедливост” 8, казва У. Чавес.

Парадоксално, но му се налага да води най-тежката битка с медиите в собствената си страна. Журналисти от опозицията с ирония го обявяват за Робин Худ, без да признават усилията му да извоюва едно достойно място на Венесуела пред света. На специална четиричасова видеоконференция, на 7 дек. 2000 г., транслирана в много държави, У. Чавес говори за опитите на средствата за масова информация да дискредитират идеалите на “боливарската революция”. За да обезличи усилията му в социалната област в страната, пресата, включително и чуждата, го обвинява, че поддържа индианското движение в Боливия и метежниците в Еквадор. Чавес заявява, че Боливарската революция е чисто венесуелско явление и не подлежи “на износ”9. Защитавайки себе си, президентът дори предлага САЩ да проведат разяснения по въпроса. 10 Опозиционната преса толкова се увлича да очерня Чавес, че не разбира капана, заложен й от един американски аспирант, провеждащ изследване за достоверността на информацията. Той предлага на един от опозиционните вестници материал, с несъстояло се интервю на мексикански журналист с известния редактор на «Le Monde Diplomatique» френския журналист, Игнасио Рамоне, известен с алтерглобалистките си възгледи. Материалът, с критиката към Чавес, е публикуван на първа страница. И Рамоне веднага изпраща опровержение, заедно с възмущението си и потвърждава, че неговата оценка за управлението на Чавес е много висока и изразена в едно изказване в Сорбоната, пред многочислена публика. 11 В добавка към политическия гаф, вестникът публикува и писмото на американския изследовател, който потвърждава, че информацията му е непотвърдена и е принуден да се извини пред читателите си. 12 У. Чавес се опитва да съвмести налагания от международните организации модел за развитие на страната чрез масово раздържавяване, с една социална политика, която изисква участието на държавата. Тази, почти

неизпълнима задача, създава огромни проблеми на президента. Той търси съдействие и разбиране на международните форуми, тъй като проблемът с обезличаване на държавните функции засяга всички държави в региона. Борбата с бедността е задача на националното правителство на всяка отделна държава и не може да се реши без нейното участие. У. Чавес иска Венесуела, както и останалите развиващи се държави, да не са “обречени на глобализиране” по чужди мерки, а по свои, и сами да решават съдбата си - по техен избор. 13 Досегашните „препоръки“ са поставили страната, която добива 4 пъти повече нефт от Мексико, на глава от населението да не може да се грижи за него; а би могла да бъде държава с високо ниво на образование и осигурено здравеопазване, при 8 800 долара годишно вътрешен брутен продукт. Разбира се за тази ситуация са допринесли и предишните правителства. У. Чавес се опитва да промени нещата. Благодарение на нефтодоларите, е увеличена минималната заплата в страната, повишена е заплатата и на военните, разрешено е даването на кредити за малкия бизнес. Много жители от безимотните получават документ, че имат земя, без право да я продават. Тези придобивки карат хората да го подкрепят. След като превратът за свалянето на”диктатора” Чавес през април 2002 г. не успява, опозицията налага референдум за преизбирането на президента, на който се очаква Чавес да загуби поста си. През август 2004 г. народната подкрепа отново връща президента на поста му, при това с 58.25 % от гласовете на 94.47 % от избирателите. У. Чавес продължава да управлява страната и да се бори със следващата атака на опозицията, че “безкрупулно харчи парите от нефта”14. Проблемът с нарастващата бедност във Венесуела – четвъртата износителка на нефт в света, става бариера за наукоемкото и конкурентно производство, което се нуждае от висококвалифицирана работна сила. С това са свързани и

шансовете на всички бедни държави за високотехнологично производство и модернизация. Поради ниска квалификация или липса на такава, работниците работят в неформалния сектор. През 1990-1999 г. на всеки 10 работещи – 7 са в него15. Продължителната безработица е причина към традиционните маргинални слоеве да се присъединят и градски безработни служители, наемни работници от банкрутиралия малък бизнес. От 20 до 60 % от наемните работници в страната са без социално осигуряване16. Официалният индекс на бедността през 1999 г. е 49.5 %, на живеещите под прага на абсолютната бедност – 31.3 %.17 В пресата обаче постоянно се говори, че нивото на бедността достига 80 % от населението. Абсолютният подход към бедността не отчита останалите потребности на човека, неговите културни, социални, емоционални потребности, които го определят като човешко същество. Бедният човек придобива определени модели на мислене, които се формират около първичната нужда да оживее. Фактът, че огромна част от населението на целия континент е на ръба на физическото оцеляване, принуждава всяко правителство, ако не от хуманни цели, то поне, за да остане на власт, да не пренебрегва човешките измерения на бедността. У. Чавес многократно подчертава, че не го интересува как ще наричат грижата на правителството към бедните – “социализъм” или “комунизъм”, важно е да се реализира политиката, насочена към елементарна социална справедливост. Точно това става във Венесуела с т.нар. Боливарска революция. При това, известно е, че социалното равенство и социалната справедливост не са еднозначни, но именно социалната политика, насочена към бедните слоеве във Венесуела, се обявява за “комунистическа” и за “кубински” модел. Международните организации отбелязват нарастващата пропаст между богатите и бедните слоеве в Латинска Америка, но продължават да твърдят, че пътят за решаването на проблема е през увеличаващото се богатство на

частните компании, което ще намали бедността на масите. Такива признаци обаче не се забелязват. У. Чавес отказва да приеме, че бедността е неизбежен спътник на глобализиращото се стопанство и многократно отбелязва, че едно “хуманно” общество не бива да приема това състояние за нормално. Неговите критики срещу неолибералната политика стават все по-откровени: “Време е да признаем окончателно, че бедността е едно следствие от моделите за развитие на света, приложени от богатите на бедните чрез сила и в интерес на силните.…Неолиберализмът е виновен за бедствията на света” “… Този модел трябва да се промени”… “ Казвам го понеже не може да има развитие без хуманизъм, не е възможно да се прилага един такъв модел за развитие на света, това наистина е невъзможно; неолиберализмът е нехуманен, развитието трябва да е хуманно; неолиберализма е разрушаващ, развитието трябва да е цялостно, за всички, които живеем като братя. Да променим този модел за развитие да го преобърнем в такъв, за какъвто говори Христос, че човекът трябва да бъде Алфата и Омегата, началото и края, затова не бива да губим нито минута, утре може да е прекалено късно” 18. Тази реч, прочетена на “Международната среща по устойчиво развитие” в Йоханесбург, ЮАР, 2002 г., става повод за нови критики срещу У. Чавес, обвинен в социализъм, в лява и остаряла “идеология”. Дори когато световно известни учени признават, че бедността в развиващите се държави не се решава нито с приватизацията, нито с финансовите препоръки на МВФ, това не се отразява ни най-малко на стратегията на развитите държави. Глобалните перспективи на глобалното стопанство са насочени към бързи и огромни печалби, които не могат да включат малкия бизнес в бедните държави. Известният икономист и Нобелов лауреат, Джоузеф Стиглиц, председател на Съвета на икономическите консултанти на президента Клинтън и главен икономист на Световната банка, публикува

в книгата си “Глобализацията и недоволните от нея”, собствените си впечатления от бедността в развиващите се държави. Той откровено призна, че МВФ и другите световни институции поставят интересите на Уолстрийт над тези на бедните държави: “Ако глобализацията не успее да намали бедността, то тя не може да осигури устойчиво развитие”. “Критиците на глобализацията, пише Стиглиц, обвиняват западните страни в лицемерие и са прави... Дори и без обвинения в лицемерие Западът налага глобализацията, подсигурявайки си неравномерно разпределение на печалбите за сметка на развиващия се свят.”... Проектите за подпомагане на селското стопанство или инфраструктурата, финансирани от Световната банка се провалят, “дори когато са свързани с някаква форма на опрощаване на дълг”, защото “бедните маси от развиващите се страни са задължени да изплатят заемите”. По този начин “условията”, налагани от международните кредитори в замяна на предоставената помощ, “подкопават националния суверенитет”19. У. Чавес, продължител на хуманитарните идеи на Симон Боливар, иска да промени този икономически модел. И усилията му се осмиват като “донкихотовски”. Международните организации не желаят да обвързват икономическите със социалните реформи, независимо от протестите на развиващите се държави. Защитата на националните интереси изисква минимум национални приоритети, които глобалният пазар пренебрегва. Специалистите на Икономическата комисия за Латинска Америка (ИКЛАК), са единодушни, че конкурентноспособното производство има нужда от държавна защита. Необходимо е принципът “повече пазар и по-малко държава” да се замени с друг - “добре функциониращ пазар и държавно управление с най-добро качество”. Едва тогава ще може да се създаде необходимият климат, разбирателство и приемственост на икономическите програми. В противен случай, “бягащите капитали” от Латинска Америка ще се

увеличават, отнемайки шанса на местните икономики да се стабилизират. Само за последните две години (2002-2004), те са над 70 милиарда долара 20. Като визира многократно негативните резултати от неолибералната икономика, У. Чавес се надява на откровена дискусия за посоката на развитие, за цената, която плащат бедните народи, докато очакват благоденствието от “демократично си бъдеще”. Свидетели сме обаче, че дискусиите, ако изобщо има такива, са относно това, “какво пречи” и “кой пречи” да се реализира по-бързо глобалният модел на световното стопанство, а не какви са недостатъците на този модел. При това, всяка критика на модела се обявява за ”антиглобалистка”, което се възприема равнозначно на “социалистическа” и не подлежи на обсъждане. Боливарската революция е насочена към удовлетворяване на основните потребности на народа, дейност, записвана във всяка конституция и грижа на всяко правителство. Социологическо допитване през март 2001 г. – на въпроса “Как възприемате дейността на У. Чавес за благото на държавата?” - 62,7% са отговорили, че напълно поддържат тази политика. Това е най-високото ниво на популярност на президента в страната, от май 1999 г., когато Чавес е подкрепен от 55,9 % допитани. 21 Критикуват У. Чавес за социалната му политика и никой не критикува предходните правителства на Лусинчи, Кардера и Перес за лошата им политика. Недоверието на У. Чавес, че частните компании ще помогнат за бедността и безработицата, обуславя симпатиите му към левите идеи. Смятат го за популист и не искат да му повярват. Причините? Никой президент не е направил повече за бедните. Но и никой не е пренебрегвал повече богатите. Това не може да се прости. И възможностите за отмъщението на богатите са по-вече и поефективни.

Управлението на У. Чавес поставя много въпроси за размисили, но основният е : Кой е критерият за добра и лоша политика? Каква е тази, която защитава богатите и тази, която помага на бедните? Прав ли е Уго Чавес, че съвременното човечество е избрало един антихуманен път, който обезсмисля “човешките” критерии за развитие? След плеядата послушни президенти, У. Чавес е непокорен, мисли самостоятелно, защитава държавата си и търси национално-ориентирана алтернатива за развитие. Смелостта му да преодолее наложената инерция на поведение на латиноамериканските президенти напомня безумната смелост на Симон Боливар, дръзнал да събуди и поведе народа на един континент към ново бъдеще. НоваторътОсвободител също не е бил разбран в хуманните си идеи. Да си припомним, че неговите предложения да се раздаде земя на войниците, участвали в Освобождението, не се гласуват от Конгреса на Венесуела. Освободителят е предаден от найблизките си съратници, които организират дори покушение срещу него. Конгресът гласува да бъде изпратен в изгнание. Разочарован от всички и той си отива със знаменитата фраза:“Орахме морето!” Днес хуманните идеи на У. Чавес предизвикват повече критика, отколкото подкрепа. Той е “ляв”, неудобен, “диктатор”, утопичен и толкова оспорван, че всички се питат, дали ще бъде оставен да завърши мандата си?! Дали и неговите усилия да промени света, няма да завършат с “Орахме морето!”.

1

Marta Harnecker, Entrevista a Hugo Chávez Frías, “Un hombre un pueblo.”, Caracas, 2002.

2

Виж подробно в “Шансовете на демокрацията в Латинска Америка “, Eлеонора Пенчева, гл. ІІ, ІІІ. ІV. 3 El Universal, 16 . IX. 2000. 4 Bolivar S., Obras Completas, Mex., 1949 . vol. III. с. 833. 5 Marta Harnecker, Entrevista a Hugo Chaves… p. 68. 6 El Universal, 5. I. 2000. 7 8 9

http://www.tiwy.com/leer.phtml http://www.tiwy.com/leer.phtml http://www.tiwy.com/leer.phtml

10

http://www.tiwy.com/leer.phtml

11

http://www.tiwy.com/leer.phtml http://www.tiwy.com/leer.phtml 13 http://www.tiwy.com/leer.phtml 12

14

El Universal 13 VI 2004 .

15

America Latina, № 3. 2005 p. 9. 16 El Universal .19.I.2004. 17 www.bancomundial.org.hn. 18 "EL NEOLIBERALISMO ES EL CULPABLE DE LOS DESASTRES DEL MUNDO", Discurso del Hugo Chavez (Durante la Inaguracion dela II Cumbre Mundial Sobre el Desarrollo Sustentable Johannesburgo, 2 de septiembre de 2002) . http://www.tiwy.com/sociedad/2002/ 19

Стиглиц Джоузеф, Глобализацията и недоволните от нея, С., 2003. с. 6, 7, 9.

20

CEPAL, Balance preliminar de las economias de America Latina y el Caribe 2003. Santiago de Chile,2003, cuadro A-13). Р. 16, 64. 21

http://www.tiwy.com/leer.phtml