El papel del militares en la democratización de las sociedades latinoamericanas

РОЛЯТА НА ВОЕННИТЕ В ДЕМОКРАТИЗАЦИЯТА НА ЛАТИНОАМЕРИКАНСКИТЕ ОБЩЕСТВА Елеонора Пенчева “ Военноисторически сборник”, №4, юли -август, 1999, (22-42) Много латиноамериканисти продължават да смятат, че дори в края на XX в. демокрацията в развиващите се страни все още е бленувано понятие. Този процес излиза извън традиционните понятийни, теоретични и методологични рамки, характерни за Европа или Америка. Като принцип за управление, демокрацията предполага „управляемост" на масите. Нормите за обществено поведение трябва да са общоизвестни и общоприети. Затова изработването на законите, които регулират взаимоотношенията, между държава и общество, е изключително сложен процес за държави, традиционно нямащи респект от закона. Развитието на съвременните латиноамерикански общества носи белега на диктаторските времена. Жизнеспособността на политическата система в Латинска Америка е свързана на първо място със социалните промени. Тази необходимост е разбираема, като се има предвид традиционното пренебрежение на държавата към нуждите на обикновения гражданин. Докато има недоволни и държавата не е в състояние да задоволи част от груповите интереси, демократичните процеси са под заплаха. Дейността на паралелните структури — наркобизнес, „горили", въоръжени терористични групировки, „ескадрони на смъртта", на практика подменят държавата и доказват слабостта на законодателните органи. Те не могат да разрешат социалните конфликти с институционни методи. Развитието през последните 10—15 години доказва колко трудно се изработват ефективни механизми за поддържане на обществения ред. Там, където насилието подкопава основите на обществото, политическата демокрация е невъзможна. Само при гарантиране от страна на държавата на определено ниво равноправие и социална справедливост процесите на демократизация имат гаранции за реализиране в развиващите се държави. Тази статия разглежда прехода към демокрация в Колумбия, Парагвай, Венецуела, Гватемала и Перу. При множеството специфики на този процес, в споменатите страни са наблюдава едно общо явление, което авторът нарича „демократизация „отгоре". Процесите в Латинска

Ролята на военните в демократизацията...

23

ната и консервативната, прогресивните сили в страната настояват за плебисцит, който да признае легитимността на Националния фронт1. Новото правителство започва с подготовката на конституция, която гарантира бъдещите промени2. През следващите години при съхранено разделение на властите, значително се увеличават пълномощията на президента и се ограничават функциите на Конгреса. Започва процес на децентрализация на изпълнителната власт и предаване на част от пълномощията в муниципалитетите, но държавната намеса в икономиката се запазва. Спецификата на латиноамериканските режими трудно се поддава на дефиниране. Политолозите имат различни мнения за периода на управление на Националния фронт в Колумбия. Американският изследовател Д. Бутнел го нарича „уникална форма на конституционна демокрация"3. Други автори смятат, че това е режим на национално съгласие, разпределящ властта между враждуващи групировки и предполагащ деполитизация. Той започва с поврат в политиката, ориентиран към сферата на технократите4. Режимът се определя от някои наблюдатели като авторитарен. Френски автори смятат, че това е режим на конституционна диктатура5. Американският автор Б. Бегли определя паритетната система като авторитарен режим с негови основни признаци - ниската мобилизация, отсъствието на ясна идеология и ограничен или дозиран плурализъм6. Той съсредоточава огромна власт в ръцете на президента, който ограничава политическата опозиция и осъществява власт отгоре. Режимът контролира само политическите процеси, а не се старае да се наложи с репресии, поради което може да се нарече „конституционна диктатура". Колумбийският изследовател Е. Писаро нарича управленческия модел „ограничена демокрация", нещо като усмирителна риза, сдържаща социалните искания по пътя на отстъпки и репресии7. Всички изброени определения отразяват външните белези на „демокрацията" като модел, схема, принцип. Тази палитра от различни определения само доказва, че в историята няма универсални формули, които да се прилагат като матрица към общественото развитие. Анализът на промените в латиноамериканските общества най-красноречиво илюстрира, че демократичните процеси могат да се измерват с нивото на осъзнаване на необходимостта от обществени промени от по-голямата част от населението. Тогава реформите имат двигател и гаранция за реализиране. Насилието, продължаващо десетилетия, трудно отключва скритите позитивни сили в масите, а без демократично мислене пътят към гражданско общество е много дълъг. Положителен момент от развитието на Колумбия през шейсетте години е, че през управлението на Националния фронт се слага край на насилствената борба за власт между двете партии. Либералите от партия Колорадо, имащи поширока социална база, съзнателно отстъпват контролираното от тях публично пространство на консерваторите от партия Бланко. Обединените усилия на двете партии способстват първите крачки на модернизацията и стабилизацията на обществените структури. Но реализацията на демокрацията е твърде далече. Армията е принудена да слезе от историческата сцена, а гражданските форми на управление да докажат своята стабилност, за да останат. Плурализмът се появява на фона на паритетното (двупартийно) управление. Либералното движение, оглавявано от А. Лопес Микелсен, успява още през 60-те години да вкара свои депутати в парламента. Националният фронт не е херметически затворен и доказателство за това е, че на изборите през 1970 г. популистката партия Национален народен съюз, оглавявана от Рохас Пиниля, остава на второ място. Само сто хиляди гласа не му достигат да стане президент8.

24

Елеонора Пенчева

В този период започва преразглеждането на ролята на армията в обществото. Военните вземат участие в решаването на социалните и икономическите задачи, служат като арбитър в конфликтните райони. За издигането на авторитета и социалния им престиж важна роля играе активното им участие в акцията за ликвидация на неграмотността. Войниците масово се включват в строителството на инфраструктурата на страната. Въоръжените сили продължават да участват във висшите ешелони на властта и след като напуснат официално политическата сцена. Нежеланието на армията да се занимава само с професионалните си задачи се обяснява с навика й постоянно да се намесва в социалния и икономическия живот на страната. Според военните, в условията на мир действат същите институти, както и по време на война, следователно обществото има нужда от армията. През 70-те години демократизацията на страната продължава да бъде ограничена не само от влиянието на армията, но и от католическата църква. Тя е традиционно ориентирана към Консервативната партия, а котолицизмът е съставна част от паритетната система. Опит за преодоляване на тези ограничения се прави чрез подписването нов конкордат (договор) през 1973 г. (първият е от 1887 г.), който да признае католицизма за официална религия в Колумбия. Според конституцията се разрешава свободната дейност и на други религии и култове, ако това не противоречи на християнския морал. Църквата получава правото да открива учебни заведения на всяко равнище, а държавата има привилегията да инспектира и контролира религиозното обучение. На църквата се предоставя монополното право да провежда религиозната служба във въоръжените сили. Постепенно тя отделя все по-голямо внимание на нарушението на правата на човека и на мирното регулиране на всички конфликти. По този начин църквата става съставна част от силите, осигуряващи прехода към демокрация. Вторият етап от демонтажа на колумбийската паритетна система (либерали и консерватори) обхваща периода от 1974 до 1982 г. Формите за упражняване на властта продължават да се определят от преобладаващи силови елементи. Президентът А.. Лопес Микелсен, лидер на Социалдемократичната партиялиберали, прави опит да разшири демокрацията, като ограничи използването иа силовите институции. Унаследеният екстремизъм обаче не се преодолява. Обществото продължава да е подвластно на терористични акции и правителството прибягва до извънредни мерки, за да защити реда. Следващото правителство на X. С. Турбай Аяла (1978—1982) дори въвежда конституционна диктатура в името на безопасността и прекратяването иа подривната дейност срещу властта. Президентът получава неограничени пълномощия, за да регулира хаоса в обществото. Постепенно са премахнати всички демократични придобивки на населението. Появява се цензура, забраняват се стачките, извършват се арести за „нарушения на обществения ред". Подозрителността на президента става причина да се въведе и специален член № 28 в Конституцията, който позволява да се извършват арести при подозрения в нарушаване на реда9. Насилието става отличителен белег на времето след диктатурите и преходът към гражданско общество се проточва с десетилетия. През третия етап от структурирането на съвременното общество в Колумбия след 1982 г. започва формирането на плуралистичната демокрация, която се свързва с реформите на правителството на Б. Бетанкур (1982—1986). Разширяването на демократичните промени в страната започва с политически средства, целящи създаване на климат, който да поощри мирните форми на сътрудничество между населението. Новият кабинет обявява амнистия на всички лица, обвинени в подривна дейност на старите режими. През 1983 г. се провеждат многократни

Ролята на военните в демократизацията...

25

срещи и официални преговори с най-влиятелната коалиция на партизанските организации Революционни въоръжени сили на Колумбия. Двете срани се договарят за възможните компромиси, които ще доведат до прекратяване на въоръженото насилие в страната. От обещанията до реалните резултати обаче минава много време. През 1988 г. е приет и влиза в сила закон за децентрализацията на властта. Парламентът решава да се избират т. нар. „алкалди". Това са своеобразни „областни управители", които преди да се кандидатират за губернатори или президенти, трябва да заемат тази междинна служба, чрез която се координира цялостният живот на определена област. Новото регионално деление има за цял да превърне Колумбия в страна със силна местна власт. Най-сложно в процеса на демократизиране се оказва преодоляването на паритeтната система. Началото на нейния край започва при правителството на В. Барко Варгас (1986—1990). При слабата партийнополитическа структура лидерите на партиите се избират от средните и нисшите слоеве. По този начин се създава вертикална линия за контрол. Понякога има откровено купуване на гласове, манипулации с избирателите или направляване в нужната посока. Идеологиите на традиционните партии девалвират и принадлежността към която и да е от тях става формалност, оправдавана винаги „в името на общественото благо". В началото на 90-те години се приема ново законодателство, което способства осъществяването на прехода към представителната демокрация. Процесът се ръководи от Националната конституционна асамблея. Конституцията дава свобода на партийната дейност Всяка организация, събрала 50 хил. подписа, може да се регистрира като нова партия10. Стратегията на националната сигурност в Колумбия включва провеждането на дълбока реформа в армията. Процесът се препятства от неразбирането на факта, че армията е политическо понятие. Независимо от трудностите, правителството на С. Гавириа извежда проблема за националната сигурност извън компетенцията на военните. В името на по-нататъшното демократизиране на мисленето отношенията с военните трябва да влязат в нормално русло. С декрет № 1874 (август 1990) е създаден Президентски съвет по отбраната и сигурността (ВСНО), към който преминават функциите на Постоянния изпълнителен комитет на Висшия съвет за национална отбрана. Политическата роля, която военното министерство изпълнява, преминава към правителството. В бъдеще то ще разработва стратегията за отбрана и решаването на външните и вътрешните конфликти. Постоянният комитет е неефективен, затова и ВСНО е нерезултатен. Президентът С. Гавириа назначава за съветник по отбраната и сигурността гражданско лице - Рафаел Пардо Руеду. С този акт се заявява, че проблемът с безопасността не е военен, а политически въпрос. Граждански ръководител е назначен и на Департамента по държавна сигурност. Реформата продължава със създаването на Отдел за правосъдие и безопасност към Националния департамент за планиране (1992). Целта му е да координира политиката, програмите, изследванията в сферата на правосъдието, отбраната и сигурността. Исторически факт е, че латиноамериканските военни като цяло винаги са считали, че имат организационно, професионално и етическо превъзходство над кадрите в останалите институти. Част от тази идеология е естествената им функция да защитават държавата. През времето на диктатурите постоянно привличане на армията за въвеждане на обществен ред води до злоупотреби. Управляващите настояват проблемите по сигурността да ги решават само военните. Стратегическите цели на военните министерства поддържат това

26

Елеонора Пенчева

мнение. Те трябва да се съгласят на преговори с партизаните, защото успехите в преодоляването на тероризма и корупцията са съмнителни. За промяната в настроенията сред военните допринася реорганизацията в борба с подривната дейност — новите цивилни отряди от специалисти действат с помощта на войници само в краен случай. През май 1991 г. е обнародван документ, който определя единни критерии в борбата срещу насилието. Планът преследва следните цели: да се даде на държавата монополното право да прилага насилие; да се създадат условия за правосъдие; да се утвърждава властта на държавните институти. Той изисква да се поощряват инициативите на местните власти, да се модернизират правораздавателните органи и принципите на примирие да стават основни. С обнародването на националния план в съответствие с декрет № 2615 от 1991 г. се реорганизират съветите по сигурността в окръзите. Губернаторите получават право да оформят свои муниципални съвети по сигурността. Естествено, липсата на правосъдие дава размах на престъпността. Затова правовата стратегия се разработва с оглед законът да е за всички. Пълната съгласуваност на отделните ведомства е гаранция за преодоляване на престъпността. Това става привилегия на Президентския съвет. Извънредни мерки са необходими и за обуздаване на престъпността. При управлението на В. Барко само една терористична организация се разпуска и се връща към гражданския живот. Правителството продължава да работи в условия на терор. За преодоляване на пагубните, последствия от наркобизнеса властите предлагат доброволно предаване на наркобароните срещу гаранция на живота им. Налага се нов диалог с армията, макар в началото евентуалното разбирателство между гражданското правителство и военните да изглежда утопия. Отношението към армията и проблемите на националната сигурност се регламентират в приетата през 1991 г. Конституция. Тя слага началото на формирането на алтернативна политическа система, продължава тенденцията на основния закон от 1886 г. Според чл. 212 и 213 на Конституцията, въвеждането на военно положение се позволява само при нападение и при вътрешно безредие, заплашващо стабилността на държавата. Ако редът не може да се възстанови със средствата на полицията, се допуска въвеждане на извънредно положение. Тогава се свиква Конгресът, който да изслуша доводите на президента за предприемане на подобни извънредни мерки11. Армията получава ново название „сили на реда". Конституцията в Колумбия декларира всички права и свободи, но реализацията им зависи от умението на правителството да ги осигури, да постигне относително справедливо разпределение на доходите, да решава острите социални проблеми. Насилието продължава да е реален факт в живота на страната и сериозна пречка за осъществяването на декларираните свободи в Конституцията. Изчислено е, че в Колумбия, по времето на президента Лопес, от репресии загиват по 50 граждани годишно, при Б. Бетанкур те нарастват на 500, през 1987 г. вече загиват по 1680 човека, през 1990 г. — 11 хиляди, а през 1993 г. — 23 хиляди, от които 957 по политически мотиви. По брой на убийствата Колумбия надвишава десет пъти Съединените щати и е сред „световните лидери"12. През ноември 1993 г. революционните сили отново се активизират. Техни подразделения нападат Двореца на правосъдието, за да освободят арестувани партизани. Около сто човека стават жертва на започналата престрелка. Отново на дневен ред излиза необходимостта от диалог с партизаните за незабавно мирно разрешаване на проблема. Въпреки това режимът в Колумбия не е военна диктатура. Налице

Ролята на военните в демократизацията...

27

са ограничени пълномощия на президента. Дава се възможност и на опозицията да съществува. Приема се, че има „мек авторитарен режим" без репресии13. Времето на диктатурите слага клеймото си върху съвременното общество в Латинска Америка. Силовите методи на управление продължават да се използват и от гражданските правителства. В Колумбия до средата на 90-те години въоръжените групи все още се смятат за „защитници" на човешките права. Демократизирането на обществото изисква преодоляване на възгледа в някои среди, че партизанското движение е необходимо за карателни операции в името на „световния комунизъм". Дори след като комунизмът си отива от световната историческа сцена и тази идея става невалидна за поддържане на движението, цели райони продължават да се контролират от партизаните. Техни представители практически изместват органите на гражданската власт и пречат да се формират демократични структури. По този начин държавата губи своята легитимност. В политическата система на Колумбия държавата играе подчинена роля. Партизаните продължават да нападат полиция и армия. Населението, което живее десетилетия в условията на извънредно положение, трудно може да формира истинско демократично мислене. В тази обстановка управляващите си позволяват да въвеждат цензура, да задържат лица без съд и да правят всякакви нарушения. Вълната от постоянно насилие принуждава хората да се изселват от Колумбия. Управляемостта на латиноамериканските общества днес зависи от нивото на институционализацията на държавите и от политическата култура. Но водещ се оказва социалният момент. Когато президентът С. Гавириа (1990— 1994) провежда строг неолиберален курс, заради високата социална цена на реформите народът не подкрепя правителството. Затова следващият президент, Е. Сампер Писано (1994—1998) се опитва да коригира развитието на демократичните процеси чрез обвързване на икономическите промени с решаването на социалните проблеми. За целта се предприема широкомащабна социална програма, целяща да помогне на около 12 млн. найслабо осигурени колумбийци14. Необходимостта от „защита" на гражданите се налага от психологическия климат в Колумбия. Въпреки всички мерки на правителствата, въоръженият конфликт, който 40 години разкъсва страната и отнема спокойствието на обществото не е преодолян. Демократизацията не е само приоритет на гражданската над военната власт, но и унищожаване на т. нар. „охраняеми структури". Когато се уважават законите, силовите методи са излишни. За да може демокрацията да се самовъзпроизвежда, отношенията между държавата и обществото трябва да предполагат наличието на представителни институти за защита на масите. На кого се опира властта и кой я поддържа, ето въпросите на латиноамериканската демокрация днес. Особеност на прехода към гражданско управление в Парагвай е относителният успех на реформите при съхранение на политическата самостоятелност и приемственост на властта. Преходът от един силов модел към друг демократичен става при участие на всички политически сили в тази страна, които одобряват реформите. През 1992 г. се приема нова Конституция. Развитието на парагвайската политическа система преминава през 3 етапа: формиране (1811— 1870); класически модел на двупартийна система (1954—1989), включително и диктатурата на Стреснер; трети етап — укрепване на демократичните форми на управление. Преходът започва с военен преврат през 1989 г. Ключовите постове в най-влиятелната от десетилетия партия „Колорадо", както и в правителството, са взети от крайно консервативното крило. Възможностите за реформи

28

Елеонора Пенчева

на практика са сведени до нула. Репресиите срещу опозицията и пълният контрол над средствата за масова информация правят невъзможно осъществяването на каквито и да било конструктивни идеи в името на бъдещето развитие на страната. Да се удържи диктатурата на всяка цена, означава да се блокира прогресивното развитие, властта да се изолира от народа. Интересна особеност на прехода в Парагвай е участието на църквата в процеса на национално помирение. Когато става ясно, че опозицията не е в състояние да осъществи диалог с диктатурата, която не желае никакви промени и реформи, инициативата за национален диалог взема католическата църква. Църковните дейци канят представители от всички политически сили в страната и в емиграция. Включени са комунистите и независимата интелигенция. Предложена им е програма за „национално съгласие". Документът е публикуван в печата. Националният диалог става основа за извеждане на страната от авторитарната криза. Решаващо влияние оказва и общественото мнение. Отчитайки политическата изолация на народа в годините на диктатурата, интелигенцията и представителите на партийните ръководства настояват за широка гласност на националния диалог. Понятия като „либерализъм", „радикализъм", „демокрация", „тоталитаризъм" или „популизъм" стигат до най-широките слоеве и предизвикват съответната реакция. Народът, оставян десетилетия в неведение за програмите на правителствата, изведнъж започва да участва в обсъжданията за своето бъдеще. Ефектът е поразителен. Свикнал да го залъгват с популистка демагогия и реагиращ винаги с екстремизъм, народът проявява невиждана толерантност при обсъждането на кардиналните проблеми на държавата. Националният диалог извежда страната от възможни грешки на некомпетентност и разработва приемлива за всички програма.

Стреснер не оценява силата на промените. Като не взема участие в диалога, то изпуска историческия шанс да продължи участието си в държавните дела. Правителствената партия „Колорадо" също проявява неразбиране. Радикалното й крило обаче действа решително, поддържа промените и става причина за нейния разкол. Тя се колебае дали да приеме реформите, които биха застрашили влиянието й. Едва тогава партията осъзнава опасността от един немирен преход. Започва бърза преориентация към междупартиен диалог, който прераства в национален. Така е предрешен мирният преход в Парагвай и тази практика става пример за останалите държави от континента.

При прехода към демокрация Парагвай предотвратява кръвопролитията, защото всички партии са единодушни, че промените трябва да започнат преди тоталния крах на диктатурата и в рамките на законността. Анализирайки ситуацията и опитваща всички начини да се задържи на власт, партията „Колорадо" успява да се ориентира в ситуацията. На нейна страна са опитът, кадрите, съществуващите структури и все още неизгубеното влияние сред масите. Убедена в успеха си, тя поема инициативата за осъществяване на промените. От партията са изгонени привържениците на старата власт, започва и реорганизация. Интересен момент от развоя на събитията е „налагането" на промените „отгоре". Военният преврат, който сваля Стреснер от властта през февруари 1989 г., се ръководи от ген. А. Родригес, втория по сила човек в диктатурата, роднина на самия Стреснер. За участие в новото управление са поканени известни опозиционери. Политическият опит на партия „Колорадо" се оказва изключително полезен в правителствените игри. Неопитната опозиция е изиграна, но го разбира твърде късно. В хода на промените тя изготвя програма, включваща

Ролята на военните в демократизацията...

29

приватизация, неолиберален модел и всичко необходимо за един реален преход. Новото правителство взема готовата програма от опозицията, но изолира нейните автори от ключовите позиции във властта. Опозицията не може да излезе срещу собствената си програма. Тя не може и да се бори срещу личности, свалили диктатора и получили известност и поддръжка. На нея й остава само да премисля хитрите ходове на „Колорадо" и собствените си грешки. Изборите през 1989 г. поставят политическата опозиция извън рамките па промените и показват нейната незрялост. Издигната от вълната на промените, партия „Колорадо" успява да получи одобрението на 75 % от своите избиратели и да остане на власт15. Лично ген. А. Родригес, човекът от диктатурата, става „лицето на промяната". Парадоксът за пореден път доказва колко лесно се манипулира общественото мнение от управляващи, имащи десетилетен опит в пропагандата. Характерна особеност на прехода е промяната на ролята на армията — от гарант на диктатурата тя се превръща в гарант на демокрацията. Реално в историята на Парагвай нито едно правителство не е могло да упражнява властта си без поддръжката на армията. Въпреки това правителството предлага тя да се деполитизира и започва обмислянето за отделянето на военната от гражданската власт16. Преразглеждат се военните доктрини за национално спасение пред вид новите реалности в света в началото на 90-те години. Както в Колумбия и тук се налага преразглеждане на доктрината за защита на националния суверенитет. Обсъждат се възможности за намаляване на бюджета при съхранение достойнството на офицерския състав. Между опозиция и армия няма конфликт, защото се запазва традиционното уважение към армията. Неутралитетът на военните се проявява като неутралитет към опозицията. Преходът от авторитаризъм към демокрация в Парагвай се извършва от хората на диктатурата по изключително опростена формула — за и против диктатурата. Тепърва привържениците на истинската демокрация трябва да доказват демагогията на бившите властници, при това при изключително трудни условия. Средствата за масова информация все още се контролират от бившата правителствена партия „Колорадо". Тя остава на власт, убеждавайки всички, че се е променила, преустроила и може да направи промяната. Това гарантира стабилност. Парагвай е още един пример за гарантиране на преобразованията „отгоре", Времето ще покаже силата и истинността на промените, както и възможностите на опозицията, загубила инициативата да преодолее апатията си и да се включи в промените. Присъщите на подобен преход необуздана инфлация, ниски заплати и нисък ръс на производството водят до обстановка, в която легално действащите партии се откъсват от масите. В края на 1992 г. политиката на лавиране в името на съхраняването на властта започва да подкопава позициите на „вечната" партия „Колорадо". Дейността й не удовлетворява нито „леви" нито „десни". Ентусиазмът от падането на диктатурата затихва и общественото разделение започва да се задълбочава. През 1992 г. се приема нова конституция. Това поставя началото на истинския път към демокрацията. Определена е външната рамка на промените а скоростта, с която ще се извърви пътят към истинското гражданско общество зависи от субективния фактор. В този период се проявяват и вождистките амбиции на държавния глава А. Родриго. Докато изгражда имиджа си на нов човек той многократно заявява, че няма да издига кандидатурата си отново. Когато обаче чрез конституцията се узаконява решението президентът да се избира само за един мандат - държавният глава го приема като лична обида.

30

Елеоиора Пенчева

Той демонстративно отказва да участва в церемонията по приемането на конституцията. Самата конституция е умерено демократична. Тя лишава президента от възможността да разпуска парламента и да управлява чрез декрети. Конституцията дава възможност на работниците да сключват колективни договори, да провеждат стачки и да получават други демократични придобивки. Чрез нея се гарантира защита на частната собственост, традиционните права и свободи на гражданите, свободата на организациите. С изборите през 1993 г. Парагвай доказва, че връщането на диктатурата става невъзможно. Силите на опозицията са достатъчни за самостоятелно управление, но им липсват специалисти-икономисти и управленчески кадри. Без нейното участие обаче е невъзможен демократичният процес. Всевластната партия „Колорадо" намалява привържениците си от 75 % през 1989 г. до 40 % през 1993 г. Сериозна бариера пред демократизацията в обществото се оказва мафията. В условията на отслабената власт или дори междувластие, организираната престъпност заздравява организациите си. Мафиотските структури в региона вече се обединяват на наднационално ниво и имат способността да влияят върху държавите, без те да могат да им се противопоставят ефективно. В преходния период към демокрация мафията и корупцията остават реален факт в живота на много латиноамерикански общества. Преходът към демокрация във Венецуела преминава през изключителни трудности и показва, че нейното утвърждаване понякога се налага с недотам демократични методи. Когато през 1976 г. Венецуела преживява нефтения си бум и разцвет, огромните печалби от нефта изглеждат вечни. Правителството на К. А. Перес (1974-1979) успява да увеличи четири пъти капиталовложенията в икономиката. Работната заплата се покачва. Откриват се много нови работни места. Практически е ликвидирана безработицата. Отделят се финанси за регулиране на социалните проблеми. Качеството на живота се променя и Венецуела става „витрината на Латинска Америка". Но, както отбелязват някои автори, страната става и заложница на собственото си богатство16. Точно когато страната има много капитали, тя не съумява да развие икономиката си на модерна основа и да я направи конкурентноспособна. При управлението на християндемократите начело с Р. Калдера (1979—1984) и X. Лусинчи (1984—1989) мерките, които трябва да модернизират икономиката, се оказват също без особен резултат и разкриват слабостите в държавното стратегическо планиране. Това е поредното доказателство, че добрите идеи трудно се реализират в материалния свят. С приложената „шокова терапия" Венецуела не решава проблемите си. Хиперинфлацията довежда до разпад не само икономическия, но и социалния живот. Расте недоволството, стига се до антиправителствени сблъсъци, срещу студентите се стреля, загиват стотици хора. Все по-тежко става положението на войската. Ниското жизнено равнище подронва социалния статус на военните. Критично настроените офицери обсъждат политическите неуспехи и икономическия провал на правителствата. Военните от академията „Симон Боливар" оценяват като изключително нестабилна ситуация в страната. Те формират общност от офицерския състав, която през пролетта на 1988 г. агитира за създаването на движение за спасение на родината. Президентът научава, но не предприема мерки за предотвратяване на метежа, считайки, че това е поредната „военна мафии". Офицерският състав формира т. нар. „КОМАКАТ" (абревиатура от офицерските чинове, командири, майори, капитани...). На 28 октомври 1988 г. прогресивното офицерство решава да извърши

Ролята на военните в демократизацията...

31

преврат. С танкове е обкръжен президентският дворец, но организацията не се оказва на17 ниво. Метежът не успява, офицерите са арестувани и отстранени от армията . Носталгията по 70-те години кара избирателите да си припомнят годините на благополучие и да споделят надеждата, че времето ще се повтори. Затова те преизбират К. А. Перес за президент. Финансовият бум обаче не се повтаря. Разочаровани от политиката на новото правителство, през май 1989 г. работниците вдигат най-голямата си стачка. Икономическите неуспехи на страната се крият в липсата на финанси. Без тях не може да се развива инфраструктурата и „нефтената държава" се оказва в криза. Когато правителството на К. А. Перес идва на власт, дейността в армията се активизира. Създава се опозиционно движение, което се канализира в две течения. Едното е по-умерено. То е срещу корупцията и некадърните политици в управлението на страната, но не издига програма за радикални промени. Другото е по-революционно, с два опита за преврат и ориентирано към активна намеса на военните с цел преодоляване на икономическата криза. И двата преврата са опит за спасение от разширяващата се бюрокрация и демагогия в управлението. Илюстрация на прогресивните убеждения на тази прослойка от военните са думите на един от участниците в преврата, подполковник Ф. X. Ариас. В реч по радиото той заявява: „Не искаме да установяваме военна диктатура, но се стремим да създадем военно-гражданско правителство на националното възраждане.18 Президентът К. А. Перес прави опит да разшири демократизацията чрез реорганизация на министерствата. Опозицията е поканена да участва в новото правителство. Правителствените рокади обаче не се отразяват на жизненото равнище на населението. Става ясно, че К. А. Перес се грижи повече за собствения си имидж на международната сцена, отколкото за поданиците на страната си. Срещу президента се изправя и бившият партизански лидер от 60-те години Дъглас Браво, ръководител на екологичното движение „Трети път". Той е категоричен в оценките си, че Венецуела е пред решителен поврат, че правителството губи легитимността си, а режимът е тираничен. Венецуела съвсем загубва демократичните традиции. Нарастващата корупция и откритото беззаконие в страната стават нетърпими. Единствената сила, която се смята способна да се справи с кризата е армията. Държавата усилва политическия си контрол и „твърдата ръка". Обсъжда се възможността да се възродят организациите на „горилите". Анализът на събитията показва, че нестабилността на преходния период дава основания на военните да дойдат на власт в името на националната сигурност. За да се избегне тяхната намеса, властта усилва преследването на прогресивните офицери. Обвинени в антиправителствена дейност и неблагонадежност, те са отстранени от армията. Изплашено, че може да загуби подкрепата й, правителството увеличава нейния бюджет. Дори прави опит отново да я превърне в своя опора. В армията се усилват исканията за радикализиране на обществото. Военните се политизират от самата обществена ситуация, която налага някой да вземе нужното решение и да извади страната от кризата. Те усещат назряващия социален взрив. Според тях системата се е износила: „когато се клатят законите, променят се ценностите, институтите стигат до упадък, личните интереси се слагат по-високо от обществените, когато не се изпълняват собствените решения, приети от властта..., тогава да се съхрани неутралитет е трудно."19 Така военните оправдават намесата си в правителствените дела. Именно те се опитват да заставят правителството да координира политиката си, за да няма социални сблъсъци.

32

Елеонора Пенчева

На 27 ноември 1992 г. е направен нов опит за преврат. Според президента Перес, това са хора от същата „мафия" в армията, която и на 4 февруари се опитва да свали правителството. И този опит за преврат е потушен. Страната продължава да вегетира. Реформите са спрени, жизненото равнище пада все повече, народът масово обеднява. В тези условия военната организация взема решение за въстание. Подготвяйки масите и очаквайки тяхната подкрепа, военните подчертават, че действията им не са насочени срещу конституционния ред, а срещу системните нарушения на конституцията и срещу самото правителство, което, според тях, погубва страната. Нарастващото насилие в държавата обаче плаши хората. Още една революция не е желателна. Срещу насилствените методи за смяната на властта се обявяват самите венецуелци, които не желаят бунт. Партийните борби са в разгара си. Предлагат се всевъзможни програми за бъдещото развитие на държавата. Президентът Перес губи окончателно авторитета си. За това допринасят и множеството слуховете за негови злоупотреби с държавни средства. В края на 1992 г. той е уличен в кражби, превишени права и е арестуван заедно с двама от своите министри. Масови протести в страната демонстрират променящото се мислене на венецуелците. Традиционната обществена сфера се заема от нови действащи лица — студенти, домакини, хора, неангажирани с политически пристрастия! В същото време и сред партийните среди се наблюдава прегрупиране и създаване на нови структури. Една от тях е оглавена от Рафаел Калдера, бивш президент (1969—1974), и се нарича Движение „Конвергенция". Интересен е фактът, че известният общественик Теодоро Петкоф — член на КП в 50-те години, участник в революционните борби през 60-те и министър на планирането в началото на 90те, създава Движение към социализъм, което по-късно влиза в коалицията „Конвергенция". Именно тя довежда на власт Рафаел Калдера, преизбран за президент на Венецуела през 1993 г. Личност с изключителна ерудиция, занимаващ се теоретично с еволюцията на социалдемокрартичните и социалхристиянските идеи в Латинска Америка, Р. Калдера налага на своите съмишленици преразглеждането на популизма, проповядван повече от 30 години20. Акцентът, който президентът налага върху преосмислянето на познатите християнски и общочовешки ценности, определено допринася за изграждането на демократизиращото се съзнание на нацията. Времето на военните диктатури (1954—1986) оставя още една нестабилна държава — Гватемала. „Ескадроните на смъртта", тайните заговори, геноцидът, насилственото преследване на индианци и обезценяването на човешкия живот — това е споменът от миналите десетилетия. Държавата преживява 30годишна война без правила. Социалната психология на нацията се формира в насилие и беззаконие, което води до деформации в обществото. В тази обстановка малко са генералите, които не се опитват да се доберат до властта и да основат своя партия. Онези, които застават на държавното кормило, слагат отпечатък върху съдбата на нацията със своята некомпетентност, алчност и безотговорност. Властта е в плен на корупцията. Насилието става единственият начин, за да се остане по-дълго в управлението. Установяват се връзки с наркобизнеса и държавата се превръща в лична територия за властване. Годините на авторитаризма унищожават парламентарните традиции. Изборите се превръщат във фарс. Каудилизмът* се оказва феномен, който гватемалците трудно забравят. Когато властта от години не се използва за благото на народа, а за лично облагодетелстване, инерцията в манталитета на управляващите трудно се преодолява. * Каудилизъм — (исп. caudillo) — вожд, водач, предводител, вождизъм.

Ролята на военните в демократизацията...

33

Едва 80-те години бележат промяна в старата тактика на генералите. Обществените движения срещу режима придобиват все по-ясни очертания. Гватемалските военни тръгват към гражданското управление. През 1983 г. режимът на ген. Мехиа Викторес провежда известна либерализация в гватемалското общество. Разрешава се образуването на партии и организации, провеждането на митинги и стачки. Традициите обаче не се изоставят за един ден. В новата конституция от 1985 г. отново се утвърждава ръководната роля на армията в осигуряването и защитата на интересите по националната безопасност. Както в Парагвай и във Венецуела, реформите в Гватемала се провеждат „отгоре". Опозицията не става сила, която да влияе на управлението. Но тя е фактор, който постепенно започва да заявява себе си. Две години след приемането на новата конституция в Гватемала (1985) военните вече имат тил, който в бъдеще да съхрани ръководната им роля. Правителството на Мехия Викторес издава 16 закона, които осигуряват юридически милитаризираната система в управлението. Специален закон за амнистията дава възможност да не се наказват лицата, които са виновни в престъпленията от 1982 и 1986 година. За разлика от Аржентина, където се предприемат наказателни акции срещу военните престъпници, в Гватемала военните съхраняват своите позиции. За да избегнат репресиите,21 в средата на 80-те години, около 50 хиляди гватемалци избягват в Мексико . Демократичната вълна в континента обаче принуждава военните да позволят свободните избори през 1985 г. Християндемократическото правителство на В. Сересо Аревало продължава проектите на военните. Новият президент е безсилен пред корумпираните лица с огромна власт в държавата, пред произвола на икономически силните групи и пред армията. Става невъзможно да се предприемат решителни реформи за промяна в Гватемала, ако те не са одобрени от военните. В края на 80-те години, под влияние на демократичните процеси в целия континент, се засилва дейността на опозиционните партии. По време на изборите се наблюдава изключителна политическа активност. Крайно десните партии са пет. Десните либерални партии са четири. Най-масовата е дясноцентристката партия. Палитрата се допълва от три центристки и лявоцептристки партии. Всички предлагат програми за коренна промяна в развитието на Гватемала. През 1990 г. в страната започва изборната кампания с 15 кандидати за президент. От тях само двама са представители на т. нар. „ляво крило"22. За президент е избран Хорхе Серано от Движението за солидарни действия. В условията на финансова нестабилност и постоянно падане на жизненото равнище нараства народното недоволство. За да избегне хаоса от постоянните масови изяви, правителството активизира използването на силовите институти. Само през 1991—1992 г. са извършени 1396 покушения над гватемалски граждани. Президентът X. Серано не е в състояние да изпълни предизборната си програма. Очакваната „млада демокрация" в Гватемала се оказва илюзия. Страната не може да се раздели със старите методи на управление и формите на насилие. Без финансова стабилност икономиката не се развива пълноценно. Срещу всеки опит за реформа се изправят богатите частни собственици, които не желаят да се накърнят печалбите им в името на националните интереси. Общественото съзнание не може да преодолее инерцията на миналите години. Възродените надежди в предизборната кампания постепенно угасват. Реформите, от които се нуждае обществото остават в програмите. Решението за безнаказаност на военните престъпници не дава надежда за коренни промени 3 Военноисторическисборник,кн. 4

34

Елеонора Пенчева

в управлението. Правителството извършва предателство спрямо националните интереси, но няма сила, която да му се противопостави и да осъществи радикални промени. Опит да преодолее безсилието на правителството прави генералният прокурор на Гватемала Асисло Вилядарес. В изявление пред пресата той заявява решението си да привлече под съд бившите виновници за саморазправите с мирните граждани и военните, които са продавали оръжие и техника с цел лично забогатяване. Разгневени от изявлението на прокурора, висшите чинове мобилизират всичките си съюзници. Недоволството нараства от обявеното 50-процентно съкращение в армията. Събитията се развиват в неочаквана посока. Самият генерален Прокурор е арестуван и обвинен във финансови злоупотреби. Изплашени да не бъдат подведени под отговорност за злоупотреби, много от депутатите в Конгреса гласуват за арестуването на генералния прокурор А. Вилядарес. Обстановката в Гватемала продължава да се нажежава с поредната терористична вълна. Военните стават причина да се затегнат мирните преговори със Салвадор. През 1993 г. десетки палежи и бомбени атентати в столицата свидетелстват за недоволството от правителствената политика. На 21 май синдикатите провеждат най-голямата си стачка. Правителствените спецслужби я обявяват за незаконна. Взето е решение да се стреля срещу демонстрантите. Има убити. Кървавата вакханалия, изглежда не може да спре. Отрезвяването на правителството настъпва едва след обявеното решение на САЩ, че спират помощите за военната върхушка на Гватемала. Интересен момент от развитието на събитията в тази страна е поведението на средния офицерски състав, който решително се разграничава от върховното командване, както и от развилнелия се терор. Президентът X. Серано разбира, че всеки момент може да бъде извършен поредният военен преврат и избягва от страната. Изборът на нов държавен глава от Конгреса пада на известния прокурор и борец за правата на човека Рамиро де Леон Карпио. Той е провъзгласен за президент на 6 юни 1993 г. В унисон с промяната е твърдото президентско решение да се дадат под съд отговорниците за терора в страната. Армията в Гватемала все още притежава автономност и да се ограничи нейното влияние е изключително сложна задача. В условията на прехода тя слага ред в хаоса, породен от бедността. Процесът „демокрация, наложена отгоре" се наблюдава и в Перу. Своеобразният преврат е извършен не от военните, а от президента Алберто Фухимори през април 1992 г. срещу консервативно настроения парламент. Слага се началото на кардиналните промени. Появата на тази изключително харизматична личност в историята на Перу очертава нов етап в развитието на страната. Трудностите в неговото управление са свързани с преодоляването на последствията от военните диктатури и насилието, белег на „борците за справедливост" — партизанските отряди и терористичните групировки, сраснали се с обществения живот почти през целия XX век*. Да се промени такава съдба на ---------------* Управлението на Перу през XX век започва с личния режим на Легия и Салсеро (1919—1930), преминава през диктатурите на полк. Санчес Серо (1930—1933) и ген. О. Бенавидес (1933—1939). През 1948 г. властта е завзета от ген. М. Одрия (1948—1956). Опит да променят съдбата на нацията правят т. нар. „прогресивни военни" в лицето на ген. Веласко Алварадо (1968—1975), след което силата на пагона се демонстрира чрез двете марионетни правителства на Ф. Моралес Бермудес (1975—1980) и Бераунде Терри (1980— 1985). За обикновения перуанец „стабилността" на властта от десетилетия се идентифицира с танковете.

Ролята на военните в демократизацията...

35

един народ е нужна личност с уникални качества, която да „компенсира" недостатъчната активност на масите, да извади скритата им енергия и да провокира ново политическо поведение у тях. Алберто Фухимори е ректор на селскостопанския университет в Лима. Агроном, инженер и математик по образование, той е с ерудиция, достойна за президент. Притежател на „черен пояс по карате". Приближените му са единодушни, че е лишен от всякакво честолюбие. Има феноменална памет и знае по име хиляди граждани, което му позволява да общува с тях и да печели доверието им. Владее английски, немски, френски, японски и испански език. Той се появява на политическия небосклон в момента на най-тежката икономическа и финансова криза в Перу. Ситуацията в страната е взривоопасна. Цените се вдигат по 3 пъти на ден, стачки и протести заливат улиците на градовете. Процентът на живеещите в мизерия надхвърля 53,6 %, а хората под жизненото равнище са 21,5 %, като в някои райони достигат 68 %. Тероризмът на псевдореволюционната организация „Сендеро луминосо" допълва мрачната картина. От 1980 г. войната с тази групировка отнема живота на 25 хил. иеруанци. Две трети от територията на страната се контролира от тяхната организация. Населението в постоянна жертва на експлозии, грабежи, убийства. Колосалните загуби от сендеристите се изчисляват над 22 млрд. долара. За да се спасят от кошмара, перуанците бягат зад граница. По данни за 1990 г. над 1 млн. перуанци са бежанци в други държави. А. Фухимори излиза на политическата сцена не от името на някаква партия, а с организираното от него обществено-политическо движение „Промяна — 90". Медиите сполучливо сравняват победата на А. Фухимори с „цунами", преминаващо през всички останали партии и достигало властта. В развитието на латиноамериканските републики има много аналогични случаи, когато силни и решителни личности управляват държавните дела в разрез с общоприетите нравила. Но правилата се определят от хората, а само времето и историята дават истинската дан за делата им. Самият Симон Боливар в края на дните си управлява Венецуела изолиран и неразбран. Алберто Фухимори се оказва един от малкото политици, които не само виждат как трябва да се осъществи прехода, но и го реализират. Президентът привлича широк екип от специалисти. Той разработва и утвърждава 114 декрета, които създават юридическата база за промяна и модернизация на Перу. Изплашен от тази непозната за политическия живот на Перу активност, парламентът се обявява срещу правителството и анулира предложените от президента закони. А Фухимори не се притеснява да подложи на остра критика остарелите методи за законотворческа дейност на депутатите и обяснява своите принципи на промяна. Парламентът, не свикнал да бъде поучаван, се обявява срещу президента. През януари 1991 г. депутатите утвърждават бюджет с дефицит, което е в разрез с разбиранията на президента за финансова политика. Тогава Фухимори налага вето на 15 члена от бюджета. Спорът между правителство и парламент достига връхната си точка, когато президентът излиза с предложение за борба срещу наркобизнеса. Ситуацията става взривоопасна, защото част от депутатите са свързани с наркобизнеса и чувстват заплаха не само за интересите, но и за живота си. Парламентът гласува против предложението на президента. Изплашени от решителните действия на А. Фухимори, депутатите оправдават поведението си като необходимост срещу „своеволията на президента" и през януари 1992 г. те извършват противоконституционен акт и приемат специа-

36

Елсонора Пенчева

лен закон за контрол над президента23. По този начин парламентът превръща президента в свой заложник. Като се изолира от създалото се положение, А. Фухимори с математическа прецизност продължава да изпълнява набелязаната си предизборна програма. След като се оказва безсилен да преубеди депутатите в необходимите мерки за развитието на Перу, на 5 април 1992 г. президентът при поддръжката на силовите министерства разпуска парламента, Върховния съд и органите на властта. Целият президентски екип поддържа държавния глава в кардиналните му решения да сложи край на бездарното управление на икономиката и страната. Промените започват да се провеждат решително и безотказно, предизвиквайки гнева не само на местните икономически и политически среди. Световната общественост, която по традиция робува на установени клишета, също не може да осъзнае веднага мащабите на политическата дейност на президента и го обявява за „диктатор". Тя оценява дейността му за антиконституционна и настоява той да обещае, че ще възстанови парламента и ще върне страната „към демокрация". Съединените щати демонстрират „привързаността" си към демократичните принципи и преустановяват всякакви помощи за Перу. По този начин те изразяват „възмущението" си от осъдителното поведение на един президент, който стряска с нестандартността на поведението и на решенията си. В историята на Латинска Америка сме свидетели неведнъж, как се появяват личности, които буквално „изтеглят" масите през времето, компенсирайки пасивността им и развивайки латентните им качества за обществена активност. Преди почти два века Симон Боливар прави същия подвиг за народа си, който не само че не оценява саможертвата му, но го изпраща на забвение в изгнание. Виждайки как делото на живота му загива, С. Боливар споделя мъката си от напразните усилия да доведе Освобождението до победен край с две думи: „Орахме морето". Републиките са провъзгласени, но ги няма „гражданите", които да изградят гражданското общество. Уроците в историята се повтарят. И днес демокрацията на една страна не се крие в названието. Думите не означават нищо, те не променят хората. Демокрацията в Перу може да стане реалност, само ако самите перуанци осъзнаят смисъла и необходимостта от подобна промяна и съзнателно започнат да я подкрепят. Процесът никак не е лек. Историята след време ще се произнесе дали този своеобразен авторитарен метод за промяна — „демокрация отгоре", се оказва единствено възможен в дадени условия. Сега предстои периодът на реализацията на този исторически експеримент. Изключително прагматичен, А. Фухимори подчинява цялата си програма в служба „не на корупцията", а на човека. Интересите на държавата се поставят над всичко останало. За да се спаси от бездарните служители, той попълва екипа си с нужните му хора и поема решително управлението в свои ръце. Специално подразделение на Министерството на вътрешните работи започва борба с тероризма. Армията се включва в помощ на полицията и подкрепя строителството, ангажирайки вниманието й и правейки я съпричастна към промените. За да се утвърди нов авторитет на Военния трибунал, той получава правото да съди терористите. Докато бившите управляващи продължават да се сърдят на президента, че са загубили държавните си служби, селяните са му благодарни, че терористите почти не ги безпокоят с набедите си в селата. Сериозен проблем за демократичното развитие на страната създава разрастващото се производство на иаркокултури. Печалбите от техния износ са много по-високи от производството на кафе или какао. Структурирането на

Ролята на военните в демократизацията...

37

своеобразната наркоикономика е проблем, надхвърлящ възможностите на отделни национални правителства за разрешаване. Хората, които отглеждат тези култури, трудно могат да бъдат преубедени да се откажат от подобен бизнес. Въпреки това авторитетът на правителството на А. Фухимори е толкова голям, че на някои места в Перу населението започва акции за изкореняване на парконасъжденията и за засаждане на нови култури. В това отношение агрорикономическото образование на президента се оказва от изключителна важност. Първите две години от управлението на най-скандалния президент в Латинска Америка са впечатляващи. Инфлацията е намалена от 7650 % на 12 % годишно. От успешно проведената приватизация в хазната постъпват няколко милиарда долара. Приватизацията се извършва при задължителен минимум на 10 % от акциите за работниците. Икономическият ръст се раздвижва от мъртвата точка. А. Фухимори смята, че икономически ръст, при който печелят единици, а милиони водят жалко съществуване, не е модел за перуанските реформи. Започва широкомащабна социална програма, не козметична, а насочена към изграждането на бъдещ фундамент за процъфтяването на обществото. Активността на президента е впечатляваща. Според изчисления на журналистите за първите 5 години от мандата си държавният24глава е направил 310 работни пътувания в страната и 41 визити зад граница . Развитието на Перу доказва необходимостта от личности като Алберто Фухимори — нестандартни, изключително умни и талантливи, политици от новото поколение. Обаятелната личност на президента се допълва от ораторските му способности и от неговото умение да бъде отличен полемист. Приближените му го описват като целеустремен и работоспособен до фанатичност. През 1993 г. Алберто Фухимори е избран за „Човек на годината" в Латинска Америка. Международният авторитет на президента е изключително висок. Все пак съвременниците успяват да оценят приживе заслугите му. В едно свое интервю А. Фухимори разкрива „тайната" на ефективното си управление: „Опростихме схемата на25апарата и го направихме действен, като снижихме възможността за корупция". Самият президент лично оглавява борбата срещу тероризма и поема поста върховен главнокомандващ. В края на 1994 г. чуждестранните инвестиции дават резултат. Перу е с найвисоките показатели по ръст на икономиката в света 12,7 %. Централната банка в Лима със закон става самостоятелна институция. На банката е забранено да финансира държавната хазна. Резултатни преговори с Парижкия клуб способстват страната да няма краткосрочни дългове. Успешният първи етап от акцията за разгрома на „Сендсро Луминосо" печели нови привърженици на президента. Над 75 % от населението на Перу поддържа мерките на А. Фухимори и изразява съгласие с неговата политика. При изборите за втори мандат позицията издига за президент кандидатурата на Хавиер Перес де Куеляр, лидер със световна известност, бивш генерален секретар на ООН, дипломат с международен авторитет. Перуанците избират Фухимори. Той печели изборната борба със 64,42 %, Куеляр — 21,81 %. „Движението Промяиа'90" печели в Конгреса 67 мандата, срещу 17 за „Съюз за Перу" на X. Перес де Куеляр. Най-много гласоподаватели са дали подкрепата си за Фухимори в селските райони, където терористичните акции са най-чести. Борбата с корупцията във висшите нива на властта в Перу, а също и в самите съдебни органи, продължава и през втория мандат на президента. Той цели да формира условия, поддържащи реда, за да се способства облекчаване

38

Елеонора Пенчева

на бъдещите инвестиции. Страната ще развива онези сфери в икономиката, които дават нови работни места. Държавният модел на управление постепенно се променя, за да използва в бъдеще по-иълно инициативата отдолу. Съзнавайки, че основният проблем на населението е неговата недостатъчна грамотност и образованост, правителството взема решение за строителството на 1000 колежа в Перу. Успехите на правителството са описани от перуанския писател Алфрсдо Брис Еченике: „Имахме такава кулминация на терора, че не можаха да го спрат нито Алан Гарсия, нито Фериандо Балуанде Терри. Фухимори успя да се справи. Перуанците са му изключително признателни за това. Да се знае цената на килограм картофи по обяд и в 3 часа след обяд е много важно за всяка домакиня, особено за бедните домове. Инфлацията26 е напълно спряна и Перу сега има ръст на развитие, какъвто нямат дори Щатите". На фона на успехите на правителството на А. Фухимори обаче остава сянката на неунищожения докрай тероризъм. Проблемът не е въпрос само за едно-правителство или само за една държава. В това отношение отново се натъкваме на специфичните модели на мислене, формирани през годините на каудилизма и военните диктатури в Латинска Америка. В управлението на местните структури преклонението пред мундира изглежда вечно. Ролята на военните, като защитници на властта продължава да се приема за естествена от една значителна част от населението. „Сендеро Луминосо" продължава да убива журналисти, политици, невинни жертви, възприемайки себе си като „екзекутор на неправдите". Арестът на главатаря Абимаел Гузман стъписва за малко организацията, но тя отново продължава терора си. В състава й влизат около 25 хил. борци и 75 хил. поддръжници. Проблеми на реда създава и втората терористична организация „Тупак Амару". Когато водачът й Витор Полай влиза в затвора, за да покаже, че все още е всесилна, организацията, само след няколко дни решава 400 нейни партизани да нападнат беззащитно население в близко до затвора селище. Най-страшното в действията на тези партизански терористи е непровокираното насилие. Няколко поколения са свидетели на подобен терор и това се отразява на психиката на перуанското население и особено на децата. Израждат се представите за добро и зло, за нормално и уродливо. Събирането в тези организации на хора без контрол, за които убийството е начин на живот, прави изключително трудна задачата те да бъдат убедени в необходимостта от разформироване на терористичните групи. Въпреки трудностите, президентът продължава да търси мирни начини за прекратяване на насилието в Перу. Конструктивната политика на А. Фухимори слага край на откритите злословия по негов адрес. Този факт поставя един много важен проблем и в международните отношения. Когато се осъждат мерките на едно правителство, изхождайки само от остарели идеологеми, инициативите на местното правителство могат да се определят като „неправилни" и „диктаторски". Във всяка държава обаче срещу определени социални групи понякога се налага да се действа с „техните" методи. Срещу убийците не винаги е ефективно да се издигат демократични лозунги, защото те не ги променят. За методите си на управление Фухимори е анатемосван от почти всички латиноамерикански държави. Днес, когато резултатите от политиката му впечатляват цяла Латинска Америка, на него не се гледа вече като на диктатор или може би се признава за „необходимия диктатор" в първите години от преходния период. Опитът в Перу за пореден път доказва, че „демокрацията" не може да бъде веднага залепена като етикет на дадена страна. Когато това става преждевременно, поради факта, че не всички социални групи мислят

Ролята на военните в демократизацията...

39

демократично, демокрацията може да доведе до анархия. Историята на латиноамериканските държави многократно доказва, че европейските политически лозунги не са адекватни за местните условия, че уроците се учат трудно. Демокрация, която се изгражда в условията на архаична бюрокрация, корупция, терор, търговия с наркотици, глад и бедност, не може да доведе да същите резултати, както в развитите държави. Параметрите на едно демократично общество не бива да се обявяват, когато не са достигнати в действителност. Те трябва да се постигат крачка по крачка. Мероприятията към демократизиране трябва да са адекватни с нивото на общественото мислене. В противен случай терористите, спекулантите и всичките недемократично мислещи групи и общности се възползват от „демократичните" условия, за да се налагат, а обществото като цяло не може да се превърне в демократично. В много държави от Латинска Америка терорът и насилието са били толкова дълго „начин на живот", че за да се промени мисленето към ненасилническо, ще е необходим твърде дълъг период от време. Изкривените представи и нравствените ценности не са коригират с декрети. Преходът ще бъде преодолян чрез възпитанието на няколко поколения хора. Тероризмът на този континент се появява като антидиктаторско движение. Постепенно обаче той придобива самостоятелна роля и се превръща в диктат над свободата. Традиционното приемане на гражданина не като личност, а като „субект", „данъкоплатец" или пасивен консуматор сега се отразява на неговото самочувствие и възможности за изява. Традицията в Латинска Америка — да се узурпира властта винаги чрез сила, налага своя белег върху поведението и на политиците, и на обикновените хора. Затова и в Гватемала партизаните налагат своите представи за „справедливост" и „възмездие", без да се съобразяват с човешките права. *** Последните години показват, че изграждането на латиноамериканските демокрации все още е белязано от нестабилност и несигурност. Неолибералната идеология се оказва по скоро идеология на миналото, отколкото на бъдещето. Социалният прогрес тук не винаги се постига с модернизация, а превъзнасянето само на „пазара" не организира обществото, не поддържа и обществения ред. Престъпността в слаборазвитите държави върви редом с пазара и вместо да намалява, се увеличава! От тук се налага примитивната представа, че редът може да се постига само със сила, а това не е демократично. Тогава демокрацията се налага „отгоре". За определен период от време това се оказва по-добър вариант от въоръженото насилие Повече от век беше необходим, за да се промени мисленето, а оттам и поведението на латиноамериканеца. Преходът към гражданско общество изисква преодоляването на още една бариера — предубеждението на обикновения латиноамериканец към държавата. В Латинска Америка естествената еволюция на отношенията „индивид — държава" се прекъсва веднъж с нахлуването на конкистаторите, втори път с нахлуването на чуждите капитали и фирми. Днес пространствено-времевите връзки са различни. Географските разстояния се преодоляват лесно, етническите разлики се стопяват, но социалната дистанция продължава да расте. Когато се опитваме да разберем спецификата на прехода към демокрация, трябва да признаем, че идеалите за свобода днес нямат ореола на саможертвата от миналия век. Идеята за общност също се трансформира. Държавата все по-

40

Елеонора Пенчева

рядко или изобщо не е в състояние да удовлетвори разнообразните интереси на индивида в края на XX век. И се стига до разрастване на явлението маргинализъм (хора или групи от хора, които не се чувстват част от държавата и не участват в създаването на обществения продукт). Маргинали в Латинска Америка вече не са само селските имигранти. През 90-те години списъкът се попълва от интелигенти — инженери, техници, артисти, хора, лишени от правото и възможността да се реализират. Основната маргинална група си остават индианците. Проблемът отново касае спецификата на мисленето и има дълбоки корени в миналото. Белите наследници на европейския колониализъм са основната производствена сила на континента. Елитът винаги се е считал за част от европейската цивилизация по език, религия и култура. Индианците се държат настрана от обществените промени и икономическите реформи. Модернизацията на континента дълго време не ги включва в обществения процес, те са смятани за „второкачествената раса". И понеже винаги са били игнорирани и до днес водят непълноценен начин на живот в мнозинството държави. Според марксистките представи за прогрес дълго време индианците са смятани за бариера за развитието. Марксовата идея за линейното развитие на цивилизацията, утвърждаваща, че всяко общество трябва да мине задължително едни и същи етапи на развитие, оказва своето влияние за изолирането на индианците от активен обществен живот. Поради непознаването на специфичната индианска култура и погрешната представа за „модернизация", в която еталон може да бъде само Европа, от векове, на унищожение е обречена на само индианската култура, но и самите индианци. Да се ликвидират обществата, които не влизат в ортодоксалните представи за „съвременни", става „естествено" разрешение на проблема. В Гватемала през 80-те години при провеждане на акция за „ограмотяване" са избити над 40 000 индианци от племето Майя. Проблемът е сериозен, особено в страните с найголям процент на индианско население: Боливия — 65 %, Гватемала — 54 %, Перу — 46 %, Еквадор — 25 %, Мексико —10 %, Перу — 70 %27. Алтернативата за хуманно общество обаче трябва да предлага възможности за всички, иначе то не може да бъде „хуманно". Без хуманните идеали държавата ще се разпадне. Различни са методите и възможностите на правителствата в Латинска Америка за утвърждаването на демократичните принципи в края на XX в. Независимо от продължителността на преходния период, историческата практика на континента доказва безспорно, че демокрацията е феномен, който не може да се „имплантира" в бедни държави. Латиноамериканският опит на прехода доказва, че никакви „обективни" закони не могат да променят обществото, ако то само не започне да се променя отвътре. Диктатурите не търпят индивидуализъм. Този процес, който дава тласък на капитализма в Европа през XIX век, тук започва да се развива много късно, и както видяхме, в други условия. Но безспорно е, че латиноамериканските общества вече започват сами да контролират съдбата си. Това е основание за оптимизъм. Жестоките диктатури в Латинска Америка трябваше да бъдат преживени, за да се разбере безсмислието на насилието. Тяхното преосмисляне ще продължава още дълго време, докато формите на управление започнат да се свързват не само с външните, а и с вътрешните модели на човешко поведение, с моралните, културните, етически ценности на нацията. Крахът на „левите" не означава отхвърляне на идеята за по-съвършеното общество. Човечеството

Ролята на военните в демократизацията...

41

винаги ще мечтае за по-хармонично бъдеще, за по-пълноценно щастие и пореално „благоденствие". Грешката му е, че вижда щастието във външните белези, в митичното равенство, в политическата или икономическата свобода. Моделите на развитие в Латинска Америка доказват, че не е толкова важно кой управлява, а как да се управлява, елиминирайки некомпетентността и неморалността на управляващите.

Б Е Л Е Ж К И: 1. 2. 3.

Aroaz, S. Historia del Frente Nacional. Bogota, 1977. Nueva Historia de Columbia, vol. II , vol. III, Bogota, 1989. р.205 Bushnell, F. The Making of Mofern Colombia. A Nation in spirit of itself. Berrkeley. Los Angelis-Oxford, 1993. р.230. 4. Hartlyn, J., The politice of coalition Rule in Colombia. Cambridg, N. York – New Rochelle-Melbourn-Sydney,1988, p.8-9. 5. Colombiе:dictature constitutionelle, Paris, 1980, p.8. 6. Bagley, B. M.,The Netional Front and beyond, Authoritarian regime, Wash.,1984, p.12 7. La Reforma del Estado en America Latina, Bogota, 1989, p. 324. 8. Nueva Historia de Colombia, v. II. Bogota, 1989, p. 254. 9. Estatuto de Seguridad, Bogota, 1979. 10. Constitucion politica de Colombia 1991, Santa Fe de Bogota,1991. 11. Пак там с. 103, 104-105. 12. Semana, Bogota, 1990, № 405, р. 23. 13. Landasabal, F., El precio de la paz Bogota, 1985, 50-58. 14. Prensa Latina, 2 .X.1994 15. Morínigo J. N. Paraguay: Transición, dialogo y modernización política, El Lector, Asunción, 1987, p. 14. 16. Blank, D.E. Oil and Democracy in Venezuela. Curent History, Filadelfia, vol.78. 17. El Universal, Caracas. 28.X.1998 18. Латинская Америка, 1992 , № 6, с. 28 19. El Nacional, 11.X.1992 20. Виж: Калдера, Р. Християндемокрациятал позиция и дееспособност, С.,1993. 21. Латинская Америка , 1993, №10, с.17. 22. Noticial de Guatemala, 1990/182, р .5 23. Латинская Америка , 1994, №5, с.7. 24. Пак там, № 2, с.8.

25. Guestion, 19.I.1994, 20.I.1994. 26. Пак там, 2.ІІІ.1995. р. 5. 27. Латинская Америка , 1990, № 1, с. 54.